1. Източнобългарска порода. Създадена е в конезаводите “Кабиюк” и “Божурище” чрез сложно възпроизводително кръстосване на местни, арабски, англо-арабски и полукръвни английски кобили, съешавани с полукръвни и чистокръвни английски жребци. Първите кобили, използвани като майки, са били внос от Русия, Полша и Унгария. До 1925 г. са използвани главно полукръвни жребци, а след това съотношението се променя в полза на чистокръвните. Целта е създаването на подходящи за нашите условия полукръвни ездови коне. В конезавода в Божурище, които снабдява с ездови коне кавалерията, се оформя ценно стадо. През 1950 г. то е преместено в конезавода “Стефан Караджа” край Балчик. Източнобългарският кон е признат като порода през 1951 г., след което непрекъснато се усъвършенства като универсална порода за езда и впряг. Понастоящем височината при холката е средно 163 см. Главата е средно голяма, стеснена в долната част. Гръдният кош е средно широк, но дълбок и достатъчно дълъг. Обхватът на гърдите е 185 см. По тип конете са по близки до ездовите, отколкото до комбинираните породи. Цветът е кестеняв, черен или алест. 
При създаването и усъвършенстването на породата най-голяма роля са изиграли линиите на чистокръвните жребци Семпитернал /използван за разплод 7 години и оставил 17 разплодни жребеца и 16 кобили-майки/, Лаудон и неговите синове Ливерпул и Ликвидатор, Еделкнабе /това е сравнително най-многобройната линия в породата/. По-ограничено е потомството на чистокръвните жребци Козак, Емилиен и Тихани. Между полукръвните жребци по-голямо е значението на линията на импортирания от Унгария и имащ кръв от Нониус жребец Бетяр /оставил 28 жребеца и 35 дъщери/. Рекордното постижение на висок скок у нас принадлежи на жребеца от тази линия Блинхули – 2,05 м. Друг полукръвен жребец с по-ограничено значение е Фуриозо, който е от породата Фуриозо-нортстар. Най-масивните жребци в породата са от линията на полукръвния жребец Галион. 
Постиженията на Източнобългарските коне на хиподрумите са много близки до тези на чистокръвните коне, като дори в Пардубице породата е спечелила няколко призови места. Работоспособността във впряг е също много голяма. При 20 кг теглителна сила без особени усилия конете изминават в тръс 2000 м за 6 минути. С празна каруца в тръс конете достигат 30 км/час. Всичко това нарежда породата на първо място между нашите коне. Елитната част на породата е в “Кабиюк” и “Стефан Караджа”.

2. Плевенска порода. Създадена е в бившия конезавод “Клементина”, сега “Чифлика” край Плевен. Кръстосвани са местни, местни подобрени, полукръвни арабски и т.н. кобили с арабски, англо-арабски и главно гидран жребци. Формирането на породата е започнало през 1880 г., а утвърждаването й става през 1951 г. По-широкото използване на жребци от породата Гидран започва след 1910 г. Днешният плевенски кон е с височина при холката 162-163 см, обхватът на гърдите е средно 190 см. Породата е за комбинирано използване и по екстериор заема междинно положение между ездовите и впрегатните породи. Гръдният кош и тялото са по-удължени. Преобладаващ цвят е алестият, унаследен от Гидран. Понастоящем в породата се поддържат 7 заводски линии, между които тези на жребците Алги-Гидран, Гидран 46-12, Балкан, Сивори, Пирин, и особенно на безупречния жребец Мурад, който е един от основните разплодници в стадото, оставил 254 приплода, от които за разплод са използвани 76 жребеца и 69 кобили. Освен в гладките надбягвания конете от породата имат много добри възможности на конкур-ипик, където не отстъпват на Източнобългарските коне. До голяма степен това се дължи на използваните на по-късен етап за усъвършенстване на породата жребци от чистокръвната английска порода.

3. Дунавска порода. Създаването й започва през 1924 г. в конезавода “Клементина”. Освен местни, полукръвни и англо-арабски кобили са използвани и кобили от породата Нониус, които били покривани с жребци от породата Нониус. Така освен поглъщателно кръстосване на местните и подобрени кобили с жребци Нониус е прилагано и чистопородно развъждане на подходящ за нашата страна тип  жребци и кобили Нониус. В резултат е създаден своеобразен български Нониус, различен от развъждания в Унгария, Чехия, Сърбия и др. Породата е призната също през 1951 г. Това е полукръвна впрегатна порода за транспорт и селскостопанска работа. Конете са едри, масивни, със здрава костна система. Цветът е черен, кестеняв и рядко алест. Цялото тяло е леко удължено, а живото тегло е доста по-голямо от това на конете от останалите полукръвни породи /550-600 кг/. Животните са с много добри теглителни способности, спокоен темперамент и са изключително подходящи за впряг. Рекордьор на породата при изпитване във впряг е жребецът Тахан, теглил 12 325 кг товар. От най-голямо значение за породата са линиите на жребците Здравко, Дурцаш /това е една от основните линии и 87% от конете имат кръв от тази линия/, Лидер /от Чехия/, Храбър и Искър /импорт от Югославия/, Калиф /от Унгария/ и др. През последните 30 години се провежда кръстосване с мъжки от чистокръвната английска порода, в резултат на което са получени редица животни с отлични спортни качества. Конете от породата се отличават с по-голяма устойчивост към заболявания на горните дихателни пътища, унаследена от местните животни. Дунавската порода е широко разпространена в страната – основно в Дунавската равнина и в някои равнинни места на Южна България. Елитната част на породата се развъжда в конезавода “Чифлика”, с.Победа, Плевенско. 

Местни примитивни коне в България. Тук влизат полският примитивен впрегатен кон, известен като делиормански и планинският товарен кон.

4. Делиормански кон. Център на развъждането му е Южна Добруджа. Конят е нисък /130 см при холката/, здрав, издръжлив на липсата на вода, високите летни температури и изгорялата тревна растителност. Поясницата е дълга, а гърдите често са тесни и плитки. Работоспособността е изключителна. Двойка коне с товар 650 кг изминават 35 км за 2,5 часа при непрекъснат тръс и само с кратка почивка по средата.

5. Планински товарен кон. Най-голямата група тук са каракачанските коне. Планинският кон е дребен, с характерен широк гръб и закръглен гръден кош, които го правят да изглежда масивен. Средният пояс е не само дълъг, но и много обемист, което се подсилва от големия корем, дължащ се на грубия фураж. От същия тип са старопланинските коне и конете от Родопите.

Източник:http://www.konete.bg/