80

0

Мария

Раздел: Котки

Категория: Други

   

МАРИЯ

Мария работеше като шивачка. На минимална заплата. В градчето, в което беше отрасла, нямаше кой знае колко възможности. Или шивашкия цех, или тръгваш да си търсиш късмета в големия град. Обаче за там трябваше поне малко помощ от някъде. Не можеш просто да отидеш... А Мария нямаше от къде да търси помощ. Беше израснала в сиропиталище. И го напусна, като навърши пълнолетие. Без да се замисли, на същия ден, постъпи в цеха. И заживя в общежитието към него. Там я взеха без никакво колебание, понеже хора за работа на такава заплата така и така нямаше... За Мария това беше добър вариант. Покрив над главата, храна във фирмения стол, и от време на време им даваха по някоя останала дрешка... Бедното момиче не можеше и да сънува за повече. 
Мария имаше един проблем все пак. Тя нямаше приятели. Колежките й страняха от нея, знаейки от къде идва. Пък и тя работеше за двама, което караше бригадирът да изисква повече от другите. Още един повод за омраза. И социалният живот на момичето беше сведен до нула. Докато един ден, прибирайки се към общежитието, не чу тихо мяукане. Беше по-скоро стон. Идваше иззад кофите за боклук. Мария последва звука. Там, зад няколко пълни найлонови торби, имаше едно малко, миниатюрно котенце. Още сляпо. Измършавяло. Явно гладно от дни... Майката или го бе зарязала, или бе убита... Животинчето умираше. Младото момиче се наведе. И го погали. То реагира на милувката й. Спря да мяука и инстинктивно се гушна в подадената му ръка... Мария знаеше, че не може да прибере котенцето в квартирата си. Правилата на общежитията не позволяваха домашни любимци. За това премести новото си приятелче на малко по-сигурно място, нахрани го, и остана с него в продължение на часове. В един момент то заспа и тя се прибра да си почине. Утре я чакаше нов работен ден, дълги часове... 
И така се намериха. Мария и котенцето. И двамата отблъснати от родителите си. Но не бяха вече сами. Сутрин и вечер тя минаваше да го види, да му занесе храна. То растеше с всеки изминал ден. Чакаше я на уговореното място, в уговореното време. И докато животинката се хранеше, Мария му говореше. И го галеше. И усещаше смисъл да продължи напред. Вече имаше някой, който я обича. Някой, за когото да се грижи. Другарче. 
Един следобед Мария тъкмо беше свършила работния ден. Още на обяд, в стола, беше взела парче месо от недоизядената порция на своя колежка. Не се засегна, когато жената я нарече клошарка. И по-неприятни неща се бяха случвали. Когато израснеш в сиропиталище свикваш да виждаш най-лошото в хората. И в един момент просто спира да ти прави впечатление. Пък и тя знаеше, че това парче месо ще направи котенцето толкова щастливо... И бързаше да му го занесе.

Христо взе повода за разходка. Беше си хванал беля на главата с това куче. Преди време той и баща му проведоха оня разговор. Разговор, който повечето родители са водили с децата си. Той обикновено започва така:
-Тате, искам куче.
-Кой ще се грижи за него?
-Аз!
-А като ти свърши ентусиазма? Или отидеш да следваш? Тогава?
-Моля те, моля те, вземи ми куче...
Бащата на Христо обичаше детето си, разбира се. И искаше синът му да е щастлив. Но това не беше единствената причина да се съгласи за кучето. Щеше му се малкият да се научи на отговорност. Семейството беше доста заможно и синът естествено се възползваше от всички привилегии на това. Домашни помощници му оправяха леглото. Готвачка го питаше всеки ден какво ще желае за обяд. Шофьор го возеше до частно училище в големия град. И Христо не беше свършил никаква работа до момента, в който навърши пълнолетие. Едно куче беше добро начало. В крайна сметка младежът щеше да наследи най-голямата шивашка фабрика в региона. Ако не може да се грижи за едно животно, как ще се грижи за стотици работници?
И ето го бъдещият индустриалец, надянал повода на врата на огромен питбул и тръгнал на следобедна разходка. Животното го влачеше насам-натам, докато Христо разсеяно си зяпаше мобилния телефон. Днес бяха по нов маршрут. Завиха зад един ъгъл и пред тях, на малко разстояние, едно слабичко свито момиче си играеше с мъничко котенце. Младежът усети дърпането на силното животно. Но закъсня да го спре. Питбулът се откъсна от стопанина си и скочи напред със зинала паст. Мария реагира мигновено. Звярът всеки момент щеше да разкъса приятелчето й. И тя грабна котенцето и го гушна. Кучето скочи и впи зъби в ръката й, разкъсвайки сухожилията. Повлече я надолу, момичето падна. Но не пусна малката душичка. Докато Христо прибяга и успее да отвори устата на питбула, той беше успял да нанесе огромни поражения... Когато линейката дойде Мария бе изпаднала в шок. Котенцето беше още в здравата й ръка, невредимо. Кучето беше вързано на съседната ограда. Христо плачеше...

Бащата на младежа дойде на място веднага, щом разбра какво се е случило. И на секундата разпозна най-добрата си работничка. Тръгна към сина си и пред всички му заби мощен плесник. 
-Влизай в колата.
После се обърна към шофьора на линейката, който се готвеше да тръгва с раненото момиче:
-Карай я към частната болница в града, на мои разноски.
Разговорът между баща и син не бе лек. 
-Не съм искал бе тате, изтървах го! -Христо се тресеше целият, не можеше да се отърси от изживяния ужас. 
-Това момиче е сираче. Нали й видя ръката? Гнусният ти звяр е стигнал до костите... Как ще работи сега, кажи ми? Кой ще я гледа? Ти освен че я осакати за цял живот я и остави на улицата!
-Съжалявам.
-Това как ще й помогне? Защо я нападна кучето ти?
-Тя държеше едно коте...
-Къде е то сега? 
-Ами не знам, сигурно е още там, на улицата...
-Отиваш веднага и го намираш. Вземи със себе си Атанас да те кара, като те гледам, в това състояние можеш само някоя глупост да направиш зад волана. Прибираш котето и отиваш в болницата при момичето. Ще стоиш там, денонощно! Разбра ли ме? Подкупвай доктори, не ме интересува! Искам да се оправи! И докато я лекуват ще се чувства като принцеса! Ясен ли съм? Няма да жалиш пари! 
Христо кимаше, навел глава.
-Какво чакаш? Тичай!

Мария се събуди в болница. В луксозна болница. До главата й стоеше усмихната медицинска сестра и я чакаше да отвори очи. 
-Здравейте госпожице. Как се чувствате?
-Замаяна.
-От упойката е. Направихме операция на ръката ви. Имате засегнати сухожилия. Мисля, че ще се възстановите. Докторът обаче не е сигурен дали ще можете да движите свободно всичките си пръсти...
Мария прехапа устни. Та тя изкарваше прехраната си с тези пръсти... Как ще шие сега? Затвори очи, не искаше сестрата да я гледа как плаче...
-Има и още нещо. Един млад мъж с котенце в ръце стои в приемната. Вече почти двадесет и четири часа. Казахме му, че тук е болница и не се позволяват домашни любимци, но той не иска и да чуе. Между впрочем, той плати сметката ви.
Младата жена подскочи. Котенцето й е живо...За пръв път от инцидента се усмихна:
-Може ли да ги видя?
-Ами по принцип не позволяваме, но ще направим изключение за вас. Станете с мен, ще ви изведа в коридора. Там ще се срещнете.
И там Мария и Христо се видяха за втори път. Тя не го помнеше. Смътно осъзнаваше, че щом стои толкова време и чака тя да се събуди, щом е платил сметката в това луксозно място, щом се грижи за домашния й любимец, има нещо общо със злополуката. Но това в този момент нямаше значение. Нали щеше да види приятелчето си. Когато я зърна котенцето се отскубна от ръцете на младежа и се хвърли отгоре й. Тя го гушна със здравата си ръка. И двамата притихнаха... Имаха нужда един от друг. Мария пак се разплака...
Христо само ги гледаше. Това слабичко фино момиче все едно беше от друга вселена. Нямаше нищо общо с нахаканите мацки, които постоянно му се лепяха заради парите на баща му. Тя беше щастлива, истински щастлива от срещата с котенцето си. Друго не й трябваше. Мария вдигна разплаканите си очи и го погледна:
-Благодаря, че сте се погрижил за домашния ми любимец. И че платихте сметката в болницата.
-Аз съм собственика на кучето. И страшно съжалявам. Стана за секунди... Не сварих да реагирам. 
-Да Ви кажа, не помня много от инцидента. 
-Докторът ми обясни за разкъсаните сухожилия на ръката Ви. Вие няма да можете да се върнете на работа във фабриката. Или поне не на тая длъжност. Но не мислете сега за това, аз ще се погрижа за всичко. Можем да поискаме и друго мнение, от по-добър хирург. Имате ли нужда от каквото и да е? Да ви донеса нещо за хапване?

Мъдър излезе бащата на Христо. Той познаваше сина си, доста добре. И знаеше, че ще направи всичко, за да накара малката Мария да се усмихне. И понеже двамата младежи бяха на една възраст, и понеже прекараха месеци заедно, докато тя се възстанови, и понеже Мария не приличаше по нищо на досегашните му приятелки, неизбежното се случи. Те се влюбиха. 
А какво стана с малкото котенце, ще попитате. То сега живее в огромно имение. И вече не е малко. Стана голям и силен котарак. И понеже е домашния любимец на стопанката на къщата, спи в най-голямото легло. Това на питбула. А той, горкия, се е свил в един ъгъл, и не смее да гъкне. Понеже е гузен.


Източнкик: https://www.facebook.com/storieslui/photos/a.548209298896852/700994860284961/?type=3&theater

Сподели в:

Померанът Долче е домашният любимец на Мария Шарапова и пръв приятел на Григор Димитров

Добави коментар

КАТЕГОРИИ

Всички
Здраве
Новини
Любопитно
Полезно
Други

Домашен любимец на седмицата

Беър

  Подаръци: 1

  Лакомства: 22

  Гласове: 6

Избор на редактора

Бъки

  Подаръци: 7

  Лакомства: 115

  Гласове: 25

Последно добавени домашни любимци

Виж всички домашни любимци

Най-ново от блога

Към блога ...

Последно от Въпроси и отговори

Към въпроси и отговори ...